Град Земен (до 1925 г. – Белово) се намира в Западна България, в Пернишка област, и е административен център на община Земен.
Разположен е в живописен планински район на около 70 км от София, почти по средата между Радомир и Кюстендил. Градът се простира от двете страни на река Струма, в малка котловина – естествен вход към впечатляващия Земенски пролом, в непосредствена близост до язовир Пчелина.
Първоначалното име на селището е Белово. Името Земен първо е дадено на железопътната гара, построена в землището на селото. През 1925 г. и самото селище приема името Земен. Предложението е направено с идеята да се възроди паметта за средновековния Землънград, съществувал недалеч от днешния град, в пролома на Струма.
През 1974 г. Земен е обявен за град и става териториално‑административен център на общината.
Земенският край е населяван от дълбока древност. През втората половина на II хил. пр. Хр. тук се заселват тракийски племена – пеони, агриани и дентелети. В района се установяват и леите, които основават град Аелеа (Ælea) и остават до римското завоевание.
Археологическите находки свидетелстват за богатото тракийско наследство:
монети и накити
оброчни плочки на тракийски конници
надгробни мраморни плочи, включително на дъщерята на военачалника Мукатралис
плоча с образа на богинята Бендида
антична статуя на божеството Митра
До 45 г. сл. Хр. земите на днешен Земен са част от тракийската селищна система Дентелатика. След римското завоевание попадат в територията на големия градски център Пауталия (дн. Кюстендил).
През II–IV век римляните изграждат в района селищна система, свързана със земеделие, лозарство и добив на злато. Открити са:
останки от римски крепости на труднодостъпни места
делви, водопроводи и монети (вкл. на император Юстиниан)
плочки, посветени на римски божества
В по-късни времена тук се заселват славяни от племето стримонци (струмци). В средновековни карти на Велбъждската област на мястото на днешния Земен е отбелязано селището Беловон.
През Средновековието в Струмския пролом, в подножието на Велбъжд, се издигала внушителната крепост Землънград. За нея за първи път пише Константин Иречек в „Пътуване по България“, където описва красотата на Земенския пролом и споменава каменните основи на старото градище, разположено върху недостъпна скала над река Струма. „…Около 100 метра над повърхността на Струма се белеят каменните основи на просторно градище. Казват му Земенско кале…“ – отбелязва Иречек.
Землънград е споменаван в южнославянски източници от XII–XIV век и е сред важните крепости в Западна България, наред с Перник, Велбъжд и Средец.
През втората половина на X век България е под постоянна заплаха от Византия. Централната власт отслабва, а местните владетели са принудени сами да защитават земите си. В този период в Югозападна България възникват около 35 крепости, сред които и Землънград.
Местните войводи – подобно на Кракра Пернишки, Ивац и Драгота – поддържат собствени войски, набирани от населението. Макар за земенския владетел да няма запазени сведения, фактът, че крепостта е била труднодостъпна и малко известна, подсказва нейната отбранителна роля.
Землънград преживява едни от най-тежките военни години в българската история:
991–995 г. – Василий II предприема настъпление срещу България и разрушава множество крепости, но Землънград и Перник устояват.
1004 г. – Византийците отново обсаждат крепостта, но без успех.
1018 г. – След ожесточени боеве Землънград е разрушен до основи заради дългата съпротива. Оцелелите жители се укриват в планините.
Крепостта е известна с богатствата си – местните жители промиват злато от пясъците на Струма и Драговищица.
След временното отслабване на византийската власт през XII век местното население вероятно възстановява част от укрепленията. В този период Земенският край привлича вниманието на кръстоносците на император Фридрих I Барбароса по време на Третия кръстоносен поход (1187 г.).
По-късно, след създаването на сръбската държава, войските на Стефан Неман разрушават редица крепости, включително Землънград, но не се задържат в тях.
След освобождението от византийска власт Землънград преживява около вековен разцвет. В края на XIII век, след завладяването на Велбъждската област от крал Милутин, крепостта става граничен пункт между България и Сърбия.
Земенската църква, единственият запазен паметник от този период, свидетелства за българския характер на региона. Ктиторите Деян и Доя, както и художникът, са местни българи, а сред стенописите присъства образът на св. Иван Рилски.
През 1330 г. цар Михаил Шишман тръгва да защити Землънград и Велбъждската област, но загива след битката при Велбъжд.
През 1385 г. Землънград е окончателно разрушен от османските войски. От стария град оцелява само една махала в пролома – Земенската, която съществува и през вековете на османско владичество. Днешният град Земен е наследник на този древен център.
Село Белово (днешен Земен) се споменава в множество документи от XIV–XVII век. Жителите му са известни като добри дюлгери, варовари и скотовъди. Селището участва активно в Априлското въстание и дава опълченци в Освободителната война.
Земенският пролом е имал огромно стратегическо значение. По него са преминавали армии, а в различни епохи са изграждани укрепления, които допълват естествените защитни скали. Най-значимите крепости са:
Пирия – при вливането на Блатешница в Струма
Орлите – на входа на пролома
Земенско кале – най-известната крепост, чиито останки се виждат и днес
Тези укрепления са били част от цялостна отбранителна система, просъществувала до падането на България под османска власт.
С настъпването на османската власт и особено след разпространението на огнестрелните оръжия, стратегическото значение на пролома на Струма между Земен и Раждавица постепенно намалява. Въпреки това неговата добра проходимост се запазва и той продължава да бъде важен път за движение на хора и стоки в тази част на Османската империя. Жителите на Белово имали задължението да подпомагат охранителните постове, разположени в пролома.
Запустяването на средновековната църква и изоставянето на старото гробище около нея подсказват, че в определен период – по неизвестни засега причини – селото вероятно е било обезлюдено. По-късно нови заселници постепенно възстановяват живота в района.
В планините около Белово дълги години действат хайдушки дружини, водени от известни войводи. Част от имената им са достигнали до наши дни, но много други са останали в забвение. В последните години преди Освобождението е направен опит за въстание срещу османската власт, но той е осуетен след предателство.
Освобождението на България води до рязка промяна в Кюстендилския край. Турското население – чиновници, военни, търговци и полицаи – напуска района. Българите вече нямат задължение да доставят продукти за турските имоти, а търговските пътища се пренасочват. Новият, удобен път Кюстендил – Радомир през Конявската планина измества стария проход през пролома, който постепенно губи значението си.
Така в продължение на близо три десетилетия Белово изпада в изолация. Закътано сред планините, откъснато от оживени пътища и разделено от бурните води на Струма, селото продължава да живее в своя спокоен, почти идиличен ритъм. Активни стопански връзки с околните и по-далечни селища почти не се поддържат.
Първото преброяване на населението през 1888 г. показва, че Белово (днешен Земен) има 681 жители, което го нарежда на 13-о място сред 70-те села в Радомирска околия. До 1905 г. населението нараства до 908 души. През 1882 г., след териториално-административната реформа, Белово за първи път е обявено за общински център.
В началото на XX век започват да се създават по-благоприятни условия за икономическо развитие. Започва строителството на шосето към Радомир и железопътната линия София – Гюешево.
През 1904 г. е подписана българо-турска спогодба, според която България се задължава да изгради линията до Гюешево до 1910 г., а Османската империя – участъка от Гюешево до Куманово до 1912 г. Скоро след това парламентът одобрява заем от 100 млн. лева, част от който е предназначен за строителството на линията Радомир – Земен – Кюстендил.
През 1905 г. е проведен търг за изграждането на жп линията Радомир – Гюешево (89 км). След подписването на договора започва усилено строителство, в което участват местни работници и чуждестранни специалисти. Техническото ръководство и сложните инженерни дейности са поверени основно на италиански фирми.
Началник на строежа в земенския участък е италианският инженер Клинка – млад, енергичен и обичан от местните жители. Той бързо се сприятелява с хората, научава български език, участва в местни празници, пее народни песни и дори играе ръченица.
Под негово ръководство са изградени девет тунела, прокарани през скалните масиви на Земенското дефиле. Жп трасето следва стар турски маршрут, минаващ покрай природни забележителности като Полско‑Скакавишкия водопад – третият по височина в България – и останките от средновековни крепости.
При инцидент по време на строежа загиват няколко италиански работници, сред които и инженер Клинка. В негова чест централният площад на Земен днес носи неговото име.
Решението да се построи железопътна гара в средата на беловското землище се оказва съдбоносно. Това е ключов момент, който поставя началото на превръщането на селището в транспортен и стопански център.
Първоначално сградите на гарата се издигат самотни сред полето – наоколо няма нито една къща. Малка рекичка, която някога е течала през днешния площад и перона, по-късно е отклонена. С идването на инженери, техници, предприемачи и търговци, местното население започва да се обогатява културно и професионално. Разширяват се търговските връзки, увеличават се работните места и икономическият живот се оживява.
На 9 август железопътният участък е официално открит от министър-председателя Александър Малинов, министри, инженери, журналисти и местни жители. Оттогава този ден се отбелязва със събор – традиция, която се запазва и до днес.
През 1974 г. Земен е обявен за град и става административен център на община Земен, която включва още 18 населени места. Днес той е важна точка в Пернишка област – с богата история, уникална природа и значимо културно наследство.