Гр. Зѐмен (име до 1925 г.: Белово) е град в Западна България, Пернишка област, административен център на община Земен.
Земен се намира в планински район в Югозападна България. Разположен е на 70 км от София, почти по средата между Радомир и Кюстендил. Разположен е на двата бряга на река Струма, в малка котловина, която е преддверие на Земенския пролом, в близост до язовир Пчелина.
Старото му име е Белово. Името Земен е било дадено отначало само на железопътната гара, построена в неговото землище, а през 1925 г. и село Белово е преименувано на село Земен. Предложителите на това наименование са имали предвид да се възроди и запази името на средновековния Землънград, който е съществувал недалеч от мястото на сегашния град Земен в пролома на Струма. От 1974 г. Земен е обявен за град и сега е териториално-административен център на Земенската община от Пернишка област.
През втората половина на II хил. пр. Хр. в земите на средното течение на р. Струма се заселват траки от племената пеони, агриани и дентелети. Дентелетите населяват земите в Кюстендилско. Илеите основават град Аелеа [Ælea] и се задържат до идването на римляните. Около 429 г. пр.н.е. илеите са подчинени на одриския цар Ситалк (440 – 424 г. пр. Хр.). След неговата смърт леите влизат в съюз с по-силните съседни тракийски племена агриани и пеони. В земеделските земи се е заселило тракийското племе леи през V в пр.н.е. и се е задържало до идването на Римляните. Доказателства за присъствието на тракийски племена в Земенско са находки от монети, оброчни плочки на тракийски конници, накити и останки от керамика/надгробни мраморни плочи на дъщерята на тракийския военачалник Мукатралис, оброчна плоча с изображение на тракийската богиня Бендида, антична статуя с образа на божеството Митра и др. До 45 година земенските земи са влизали в пределите на тракийската селищна система Дентелатика. След падането на Тракия под римска власт земенските земи влизат в пределите на големия градски център Пауталия (днешен Кюстендил). В Късната античност (II – IV век), римляните създават селищна система в пределите на днешния земенски край. Занимавали са се със земеделие, винарство и злато. Голям е броят на римските крепости, съградени на трудно достъпни места. Намерени са останки в римските градища – делви, водопроводи, римски монети /на император Юстиниан/ и плочки, посветени на римски божества. Не са открити писмени сведения за римските селища. В Земенския край са живели славяни от племето стримонции (струмци). В карта на Велбъждска област от Средновековието на територията на гр. Земен е означено селището Беловон.
По време на Средновековието в района
През средните векове в Струмския пролом, в преддверието на Велбъжд се е издигала крепостта Землънград. За първи път за нея говори Константин Иречек в „Пътуване по България“. Като описва по неповторим начин хубостите на Земенския пролом, Иречек разказва за интересни исторически събития, станали по тези земи:
„ Тук се отвори великолепен скалист амфитеатър, по чиито склонове пак не липсваха многобройни малки пещери. От десния бряг излиза към югоизток дълъг каменист издатък и накрая му, около 100 м над повърхността на Струма, се белеят върху една мъчно достъпна чука каменни основи на просторно градище. Казват му Земенско кале, целият този непроходим край в теснините на Струма от Белово до Ръждавица се нарича от населението Земен. Това е Землънград, по-често споменаван в южнославянските паметници от XII-XIV век. На запад крепостната стена се спуща много стръмно към реката… “
Пътуване по България, К.Иречек
В глава 7-а от животописа на сръбския велик жупан Неман от сина му Крал Стефан се споменават известните крепости в Западна България, между които и Землънград.
Не са правени археологически проучвания за Землънград. Въз основа на оскъдни исторически източници все пак са ясни някои моменти от възникването и развитието на Землънград. През втората половина на Х век българската държава е била под непрестанната угроза от нападения от страна на силната Византия. Централната власт на българската държава е била силно отслабнала. Малки са били гаранциите за защитата на земите на местните феодали. Това породило необходимостта всеки феодал сам да мисли и взема отбранителни мерки за защита на своите владения. Тогава в Югозападна България възникват около 35 крепости, между които е и Землънград. Военачалници били самите войводи-българи, които имали собствена войска, набирана от местното население. Те били пълни господари в своите владения и действали самостоятелно за защита на земите и хората си. Известни са пернишкият владетел Кракра, владетелите Ивац, Драгота и др. За земенския владетел не са открити исторически данни, но самият факт, че крепостта е била непристъпно място, затворена в самия Земенски пролом, говори, че тя е била малко известна. Може да се приеме, че Землънград е възникнал едновременно с другите градове-крепости през 969 – 991 г. През 991 г. византийският император Василий II предприел едно от поредните си настъпления срещу България. В продължение на четири години воювал срещу българите и разрушил много от крепостите в Югозападна България. С безпримерен героизъм отстоявали българската твърд Кракра Пернишки и Земенският владетел. Само върху техните 2 крепости не стъпил вражеският крак. При встъпването на цар Самуил на престола, Землънград е бил в разцвета си. През лятото на 1004 г. Василий отново обсадил крепостите Кракра и Землънград, но не успял да ги покори. Оттеглил се безславно. Едва по-късно успява.
Земенската крепост била прочута с богатствата си, но нямала стратегическо значение. Населението на града се занимавало със златарство, като е промивало златоносните пясъци на реките Драговищица и Струма. Крепостните стени са били издигнати върху непристъпни скали и затваряли града, за да запазят живота и богатствата на местните жители. Сред ожесточени сражения през 1018 г. Землънград е разрушен до основи заради дългата и голяма съпротива. Останалите живи защитници след разрушаването на града се укрили в земенските планини. По-късно (около 1185 г.) сред българското население съществувало вече силно настроение срещу византийската власт. Затова се съди по думите на византийския писател Хониат, който пише, че „…българите се държат твърде дръзко с ромеите, тъй като се надявали на своите непристъпни места и се облягали на многобройните си крепости, разположени високо на стръмни скали“.
Може да се предположи, че след оттеглянето на византийците местното българско население отново издигнало крепостни стени и възвърнало живота на града. Непокорният нрав, за който пише Хониат, се отнасял и за жителите на Землънград. Пак у Иречек намираме, че Земенският край, поради хубостите и богатствата си, е привлякъл кръстоносната войска на немския император Фридрих I Барбароса по времето на Третия кръстоносен поход през 1187 г. След създаването на сръбската държава през 1182 г. към земенските земи от запад се насочил нов завоевател. Според Иречек, след Третия кръстоносен поход сърбите нахлули в тези краища, тогава византийски. Великият жупан Стефан Неман, като излязъл от Ниш, където приятелски се срещнал с император Фридрих през зимата на 1189 – 1190 г., разрушил Средец, Перник, Землънград, Велбъжд и други места, но в тях не се задържал. През 1190 г. при едно от настъпленията си българите проникнали дълбоко в долината на р. Струма. През лятото на 1195 г. български войски под командването на цар Асен освободили градовете по струмското течение.
След освобождаването на България от византийско владичество Землънград отново заживял свободно и започнал съзиждане на крепостите си. В продължение на един век градът получил голям разцвет. В края на XIII век сръбският крал Стефан Урош II, наречен още Милотин, завладял Велбъждката област. Границата с България минавала по Конявската планина на около 6 км югозападно от Земен. Землънград станал крайгранична крепост. Затова съдим по стенописите на Земенската църква – единственият запазен исторически паметник от средните векове в този край. Според Иречек „Ктиторът на Земенската църква Деян е бил български болярин, живял по-рано от кумановския владетел Деян. Затова, че ктиторите Деян и Доя, както и художникът, който изписал Земенската църква, са били българи и местни лица, сочат доводите: първо – името Доя е доста разпространено в Югозападна България и според Иречек не се среща в нито един сръбски исторически източник; второ – срещу образите на ктиторите Деян и Доя е изписан образът на големия български светец Иван Рилски; трето – географската отдалеченост на Земен от Куманово.
През 1330 г. българският цар Михаил Шишман тръгнал с 12 000-на войска да защити Велбъждката област и Землънград от сръбско нападение. На 28 юли 1330 г. станала голяма битка между българската войска и войските на сръбския крал Стефан Урош III. Тази битка подробно е описана от съвременниците ѝ – византийските писатели Йоан Кантакузин и Никифор Григора и сръбският архиепископ Данила. Сърбите нарушили сключеното временно примирие и ненадейно нападнали българския стан. В битката е ранен цар Михаил Шишман. Той е пленен и закаран в сръбския стан, където починал.
По-късно градът водил смела борба с отоманските завоеватели. През 1385 г. е разрушен напълно. През вековете е останала само една махала в Земенския пролом – Земенската, която просъществувала през мрачните години на турското владичество до днес. Новият град Земен е наследник на изчезналия Землънград.
Ценен източник за историята на Земен е грамота на цар Иван Александър от 1347 г., в която е записано и село Белица като едно от селата, дарили имоти на Пещерския манастир „Никола Мрачки“. Този исторически факт свидетелства, че в близост до Землънград, в преддверието на Земенския пролом в малка котловина на р. Струма е съществувало с. Белица (Белово). Местната църква „Св. Йоан Богослов“ става известна по-късно като Земенската църква. Царевата махала, западно от р. Струма, построила малка църквица, известна като Писаната. Белово се смята за потомък на Землънград. За първи път в исторически документ името му се споменава в списъка на владенията на Бейлер бей. В документа пише: ”злато от с. Белово“. В подробен регистър на джелепчаните в българските земи от 1576 г., от списъка на кааза Радомир четем: ”…с. Белово – Димитър Николов – 100 овце; Малечко Иван – 30 овце…“ Във владишките списъци на Кюстендилска епархия от втората половина на XVII век е записано и името на с. Белово. Предполага се, че то произхожда от Белован – славянско селище в тези земи. Името идва от известните „беловски къщи“, белосвани с вар. Главен поминък на беловчани е добиването на негасена вар в местните варници, скотовъдство и овощарство. Беловчани са известни и като добри дюлгери, които ходели на гурбет във Влашко и Гърция. В земенските земи закрила са намирали Хайдут Иво, Домшу, Миленко, Ильо Войвода и др. Сподвижник на Ильо Войвода е Захарин Вълчев от с. Белово. В земенските гори е бродил хайдут Георги от Горни Кортен, Кюстендилско, заселил се по-късно в Риша планина. Той станал родоначалник на хайдушката махала. Село Белово активно участва в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. Председател на тройния революционен комитет в Радомирско е Зинови Поппетров от с. Враня Стена. Връзка с Комитета е поддържал будният земенчанин Емануил Искренов. Той и Поп Михаил Пешев от с. Пещера са били ръководители на местната революционна чета. Въстанието в Радомирско е провалено от предателство и не избухва. В Руско-турската освободителна война участват няколко опълченци от с. Белово. При избухването на Балканската война пет души от Белово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[2]
Особено ценни източници на информация за Земен през Средновековието са некрополите, крепостните и селищните развалини и останки, разрушени и оцелели църкви и манастири. Въпреки тези многобройни веществени доказателства и паметници, без наличието на писмени сведения и документи не е възможно да се определи и посочи откога съществува селището Белово. Също толкова неясен е и произходът на името „Белово“, въпреки че има много истории за произхода му.
С идването на средните векове, дошло времето на строежи на крепости и отбрана на Белово. Животът и съдбата на това селище и на неговото население били тясно свързани с ролята, която изпълнявал Земенският пролом. При военни конфликти по него прониквали чужди войски, настъпващи към вътрешността на България. При настъпателни походи, проломът е давал възможност за скритото им придвижване и в редица случаи за използването му като удобен изходен пункт. Типичен пример за това е походът на българските войски, предвождани от цар Михаил Шишман за кървавата Велбъждска битка. Поради това още в най-древни времена е било оценено военно-стратегическото значение на Земенския пролом и са изграждани характерните за отделни епохи допълнителни заградителни съоръжения, които са подсилвали естествените му защитни прегради. На много места в пролома и около Земен личат и сега отломките от градежния материал или основите на цели каменни зидове, върху които са се извисявали непристъпни крепости и наблюдателни кули. Със средствата за водене на бойни действия в миналото, тези крепости са били много трудно преодолими от нападателите и удобни за предаване на бързи съобщения. Тези крепости са били съществена съставна част от една цялостна, добре проектирана и изградена система, която е просъществувала от древността до падането на България под османска власт, когато били напълно и завинаги унищожени. От тази система най-големи крепости били „Пирия“ (на вливането на Блатешничка река и Струма), „Орлите“ (на входа на Земенския пролом, на левия бряг на Струма) и, разбира се, известната крепост „Земенско кале“ в дефилето, чиито останки все още стърчат няколко метра над земята, споени с невероятно здрава варова смес. Укреплението стои все още, сякаш неподвластно на времето, в почти същия вид, в който го е видял Константин Иречек при неговите пътувания по България през 1883 година. Тогава той го описва така „...Около 100 метра над повърхността на Струма се белеят, върху една мъничко достъпна чука, каменните основи на просторно градище. Казват го Земенско кале. Целият този непроходим терен край теснините на Струма от Белово до Раждавица се нарича от населението Земен.“
През времето на антивизантийските въстания Земенският пролом останал с важно стратегическо положение и наблизо станали няколко важни битки и освен за защита, служел и като коридор за Българските армии.
По времето на османската власт
По времето на османската власт и особено след появата на огнестрелните оръжия, проломът на Струма между Земен и Раждавица загубил предишното си военно-стратегическо значение, но неговата сравнително добра проходимост се запазила. Стопанската му роля се разширила в тази част на Турската империя – той станал най-прекият път за хора и стоки. Селяните от Белово били задължени да оказват съдействие на постовете за охрана в пролома.
Запустяването на средновековната църква и изоставянето на селското гробище около нея подсказват, че вероятно за известно време, по неизвестни за сега причини по времето на османската власт, селото да е било обезлюдявано. След това постепенно дошли нови хора и се заселили отново тук.
По времето на хайдутството в планините около Белово са бродили хайдушките дружини на известни в този край войводи. Някои от техните имена са достигнали до нас, но много са и тези, които историята е забравила. В последните години преди Освобождението дори е направен опит за сваляне на турската власт, но се провалил, защото организаторите са издадени на турците.
Освобождението на България от османска власт предизвикало рязка промяна в Кюстендил и неговите околности. Турското население, чиновници, военни, търговци и полицаи избягали. Освободените българи вече нямало на кого да доставят продуктите от турските имоти. Стоки през прохода вече не се пренасяли. Търговците минавали по новоизградения удобен път Кюстендил – Радомир през Конявската планина. Така близо три десетилетия Белово се оказало в голяма изолация и през това време в него не настъпили осезателни промени. Закътано в полите на обграждащите го планини, откъснато от оживени пътища, опасано и разделено от буйните, през по-голямата част на годината, води на Струма, то продължавало своето идилично съществуване. Активни стопански връзки с околните и по-далечни села не се поддържали.
